Евакуацията на Рафа е още една форма на изтезание от Израел
Когато на 6 май се разпространи новината, че Хамас е приел предложение за примирие, из Газа избухнаха празненства. Хората излязоха по улиците, аплодирайки, вярвайки, че войната – седемте месеца на ада – е свършила. Бях скептичен, но и аз се просълзих при мисълта, че ужасът може да свърши.
Скоро стана ясно, че само едната страна е приела сделката. Другата беше твърдо решена да продължи бруталните си кланета над палестинци. Израел продължи напред с нахлуването си в Рафа, където повече от милион души от северната и централната част на ивицата бяха потърсили убежище, вярвайки на израелските уверения, че това е „безопасна зона“.
На 7 май израелската армия превзе граничния пункт Рафах с Египет, единственият изход за палестинците, които можеха да намерят средства за евакуация, и ранените и болните, които успяха да получат разрешение от Израел да напуснат. Това беше и основната точка за достъп за малкото хуманитарна помощ, която Израел позволяваше да влезе в ивицата.
Семейството ми и аз се опитвахме да намерим изход от Газа. Новината разби и малкото ни надежди да си тръгнем. Сега наистина няма къде да отидем, тъй като сме изправени пред смърт от бомбардировки, глад или болести.
Израел представя своите заповеди за евакуация на останалия свят като грижа за палестински цивилни. Но Израел знае, че бутането на хора от място на място на всеки няколко седмици е форма на мъчение.
Повече от половин милион палестинци са избягали от Рафах, съобщават от ООН. Семейства, които вече са били разселени многократно, трябваше отново да опаковат вещите си и да се отправят към несигурност.
Противно на твърденията си пред западните медии, Израел не е предприел никакви мерки за евакуацията. Хората, които бягат, трябва да плащат за лични коли или каруци, за да ги преместят. Тези, които нямат пари, се опитват да ходят. Някои са твърде бедни или имат болни или възрастни членове на семейството и не могат да направят пътуването.
Половин милион души, напуснали Рафах, трябваше да се преместят при роднини – ако имат късмет – или да опънат палатки, където намерят място. Не им се осигуряват храна, вода и други неща от първа необходимост. Най-вече няма гаранция за безопасност. Само преди ден семейство, току-що избягало от Рафах, беше убито, когато израелската армия бомбардира къща в лагера Нусейрат.
Движението на този огромен брой хора поставя огромно напрежение върху общностите, в които се местят. На опашките за вода и хляб са избухнали сбивания. Цените на основните хранителни стоки скочиха до небесата. Това постоянно принудително изселване на хора разкъсва социалната тъкан на палестинското общество.
Животът в разселване е това, което нито едно дете, нито възрастен трябва да изпитва. Хората са натъпкани в стаи или палатки, понякога повече от дузина. Няма тоалетни, душове, подходяща канализация. Няма уединение или лично пространство.
Болести, веднъж изкоренени, сега са широко разпространени. Хората редовно се заразяват с хепатит и стомашни вируси.
С повишаването на температурите топлинният удар отнема животи, включително на бебета и деца.
Постоянните принудителни изселвания от Израел на вече разселени палестинци също нарушават малкото подобие на нормалност, което родителите се опитват да създадат за децата си.
Преди месец посетих един от лагерите в Рафа. Там срещнах Несрин Аюб, която беше принудена да напусне дома си в град Газа със семейството си.
След като е загубила толкова много, тя намери малко утеха в дъщеря си Тасним, която посещаваше часове в импровизирано училище и се връщаше в палатката им с блясък на радост, рядка стока в тези отчаяни времена.
Учителите и завършилите университети доброволно обучаваха деца, надявайки се да повдигнат духа им сред отчаянието. Срещнах и Самия ал-Хор, учителка по арабски, която също беше избягала от север. Нейният копнеж по познатия ритъм на класната стая я беше подтикнал да събере деца, нетърпеливи да учат, и да ги научи на арабски език върху парче отломки, които тя беше превърнала в черна дъска.
Лагерът беше една от първите зони в Рафах, които Израел нареди да евакуира. Импровизираните класни стаи са демонтирани, радостта от ученето – лишена.
Палестинците трябва да бъдат лишени дори от най-малките моменти на щастие. Такова е израелското мислене. Спомняте ли си възмущението на израелските медии от сцените на палестински деца, които се опитват да се охладят в морето сред знойната жега? Не трябва да има почивка за палестинците. Те трябва да бъдат осъдени на вечни страдания.
Както палестинската авторка Сюзън Абулхава наскоро ни напомни в едно есе, Израел Шахак, оцелял от Холокоста и израелски интелектуалец, беше един от първите, които видяха отражението на нацизма в Израел. В есе от 1983 г. той пише, че е забелязал израелската тенденция към това, което той нарича „нацификация“ още през 1968 г., година след като израелската армия окупира Западния бряг и Газа.
„Сега е общоприето да се твърди, че повечето от ужасите на Хитлер биха могли да бъдат предотвратени, ако намеренията и ранните практики на нацистите бяха разпознати каквито са били. Същото важи и за израелския нацизъм. Все още може да бъде спряно, ако бъде видяно какво е“, пише Шахак.
В продължение на четири десетилетия предупреждението му не беше взето под внимание. И ние стигнахме до точката, в която Израел извършва геноцид в Газа, необезпокоявани от глобалното възмущение.
Газа е „адът на земята“, както каза ООН. Звукът на дронове и бойни самолети, ревът на бомбардировките и обстрелите, миризмата на разлагащи се тела и сурови отпадни води, гледката на изравнени квартали, конвулсиите на глада и жаждата, агонията от загубата на близки царуват в това малко пространство ивица земя.
Преобладаващите емоции не са на устойчивост, а на мъка, отчаяние и ужас. Митът за палестинската издръжливост се срива пред лицето на невъобразимото страдание, нанесено на палестинците от Израел.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
